„Двадесетте години в Италия бяха трудни и забързани. Това беше време на преход от Голямата война, което сложи край на оптимизма на предходното десетилетие с неговата Belle Époque. Към тридесетте години, които започват с финансовия крах от 1929 г., появата на диктаторския режим и завършват с трагедията на Втората световна  война. " Това обяснява за избора на теми за голяма изложба в двореца Palazzo Ducale, която включваше около 100 картини и скулптури от водещи италиански музеи, неговите куратори Матео Фосесати и Джани Франзоне.

Предствени заедно, тези произведения показват как художници от различни посоки възприемат двадесетте години на XX век. Футуристите, които разглеждат идването на властта на Бенито Мусолини като възможност да представят страната в светлото й технологично бъдеще, изпращат старото изкуство за скрап. Други, като Феличе Касорати, Убалдо Опи, Джино Северини, Артуро Мартини се стремят да синтезират класическото наследство със съвременността.

Мнозина през 20-те години подкрепят фашисткия режим. Но има и такива, които като Джорджо Де Кирико или Карло Кара, които предпочитат да оставят реалността заради други „метафизични светове“ или, подобно на Ахил Фуни и Марио Сирони, да идеализират миналото.

Най-големият раздел от изложбата се нарича „Лица“ и тук портретите показват хора от онова време, също много различни. Гордо стои „Пътешественикът“ на Пипо Рицо, който по всичко личи е  оптимистично настроен към бъдещето, а класическият Ахил Фуни („Автопортрет със синя кана“) наднича с ужас.

Последният раздел от изложбата събира живопис, декоративно изкуство, скулптура в стил арт деко - това е израз на кратка ера на оптимизма, който царувал след войната. Вкус към скъпи и редки материали, кино и джаз. Не е чудно, че 1920-те години са наричани не само „ревящи“, тоест сантиментални, но и „блестящи“.